Monday

Аз помня

Толкова много писма съм изпратил.
И всичките без отговор.
Ще пратя още.
Само да намеря на кого.

Thursday

Нищо за разпалване

Намерих време. За книги, за филми, за музика, за игри. За носталгия. За себе си. Не много, но достатъчно. Спрях да се тревожа за парите. Спрях да се тревожа за много неща. Ще живеем, то се е видяло... Няма как.

Дъщеря ми е прекрасна. Не очаквах, че децата могат да са такива. Хубаво ми е като я гледам как расте и вече не е важно, че аз остарявам заедно с нея. Разбирате ли изобщо какво означава това? Вече не е важно, че остарявам.

Получих подарък книга миналата седмица - "Спасени видения" от Иван Обретенов.
В душата въглените станали са пепел сива.
Неистов дъжд навсякъде вали.
Водна пелена над мене се излива,
ала какво, какво да угаси?
 Да, не остана много за гасене. Чудя се има ли нещо за разпалване... И даже си мисля, че е по-добре да няма. Омръзнало ми е от пожари! Нека минават дните. Топлите, есенни дни с нападалите листа по алеите на Морската градина. И зимните, изпълнени с виелици и киша. Да идва пролетта, да свършва лятото, пък ако ще и ние да свършваме с него!

Wednesday

"Есенни Съответствия"

Отново съм по тез места, където
вълшебната фантазия не мре.
И ято корморани във небето
се гмурват като в дъно на море.

Потъване е полетът, изглежда,
потъването – полет, и едва
прозрял таз проста мъдрост, се разрежда
на струйки дим горчивата трева.

Полюшват се тревите мълчаливо –
опалени от залеза са те –
и ти усещаш вече: всичко живо
престава в тая есен да расте,

прибира се във себе си, готово
едва напролет да избликне в клас.
И капчици слана, като олово,
тежат по тез треви. И върху нас.

Ивайло Иванов

Thursday

Чувство без име

Казвах си, че е без значение, но не беше така. Чувствах една безименна смесица от гняв, обида и разочарование. Боях се, че това чувство може да поеме контрол над мен, но не знаех как да се справя с него, затова просто го бях натъпкал дълбоко, преструвах се, че не съществува и чаках да умре.

Пълнолунията идваха и си отиваха, лятната ми почивка започна и свърши, а после и новогодишните празници. Сезоните се изредиха. Качих десетки щастливи снимки в мрежата с приятели и приятелки, отбелязах присъствието си в половината барове и ресторанти в града. А тя така и не се обаждаше.

В един дъждовен следобед, докато с колегите в офиса обсъждахме как времето изобщо не предразполага към работа, телефонът ми зазвъня и нейната снимка се появи на екрана. Загледах се за миг в красивите й очи преди да отговоря. Всичко в мен се беше стегнало и свило.

Говорихме три - четири минути. Минахме през обичайните клишета, питахме се как сме, тя предложи да се видим и аз отказах. Дори не помня с какви думи. Но помня, че гласът ми звучеше безчувствено и студено, почти враждебно. Сякаш звънът на телефона беше задействал скрит детонатор и безименното чувство в мен беше избухнало, завладявайки ме напълно. Точно както знаех, че ще стане.

Прекарах остатъка от деня гледайки по-малко в монитора и повече в мократа улица навън. Ако имаш нужда от доказателство, че животът продължава, погледай улицата. Съжалявах. Сигурно е имала причина да не се обади по-рано. Може би не й е стигнала смелост. Може би й се е струвало нередно. Щеше да е хубаво да я видя.

Е, вече беше твърде късно.

Friday

Хора на изкуството

Очаквам новият албум и въртя Hello. 

Хората на изкуството имат изключителното преимущество да предават какво чустват на другите. Да ги накарат да чувстват заедно с тях. Чудя се дали осъзнават какво е за нас, останалите, които сме ограничени до ползването на словото и сме принудени да обясняваме с думи неща като "обичам те" и "съжалявам".


Wednesday

Почти влюбен

Близо две години се уговаряхме да се видим "в близките дни", но така и не успявахме, ангажирани да живеем обърканите си животи, препълнени с ангажименти.

В някакъв момент дори да се забавляваш и да си щастлив се превърща в задължение. Нещо, което правиш по необходимост, защото всички така правят.

Когато все пак излязохме заедно, имахме много да си разказваме. Стигнахме и до личния живот. Още била необвързана, но много си падала по някакъв колега в офиса. Чудела се какво да направи по въпроса. Понеже е привлекателна и чаровна, аз не успях да разбера проблема й.

- Просто му позволи да те опознае и нещата ще се наредят. Ти си много трудна за не-влюбване.

Тя изглежда остана поласкана, но каза, че нищо не разбирам и че как можело всички мъже да сме такива.

Времето мина неусетно и останахме по-дълго, от колкото бях предвидил. Полунощ минаваше, луната светеше ей такава голяма високо над нас, а ние чакахме таксито й. Щом фаровете му се появиха иззад завоя, тя неочавано се обърна към мен, прегърна ме и съвсем леко допря устните си до моите. За един кратък миг. После се качи в колата и ми махаше през задното стъкло, докато се отдалечаваше.

Много трудна за не-влюбване. Почти невъзможна.

Thursday

Първи стъпки

На площадката всички се знаем. Поне по физиономия. Говорим си с една жена и тя пита дъщеря ми:

 - Харесва ли ти на яслата?
 - Амиии... да. Там е много хубаво!
 - Какво правите там?
 - Амиии... играя си с едни играчки ей такива!

Всъщност дъщеря ми не обича да ходи на ясла. Първите й думи като се събуди обикновено са "Татко, днеска няма ходим яслата..." Една сутрин, като наближихме двора на яслата, тя поиска да я взема на ръце. Както я носех я чух да си шепне "няма нищо страшно, няма нищо страшно, няма нищо страшно." Аз й бях казал така предната вечер. Че не бива да плаче, няма нищо страшно и трябва да е смела. В приемната седи безучастно докато й махам обувките и слагам пантофите. Вцепенена е от ужас. Очите й са пълни с ужас. Не разбира защо го правим. "Татко, аз не искам яслата." казва тихо и очите й се насълзяват. Не плаче, понеже не бива. Аз така съм й казал предната вечер.

Сега сме на площадката и тя неуверено отговаря на въпросите на една непозната леличка. Не смее да каже истината, че мрази яслата и че не иска никога да стъпва там, че иска всеки ден да е с мама и татко. Вместо това повтаря отговорите, които е чула от мен, от майка си, от всички. Заменя социално неприемливата истина със социално приемливата лъжа. За нея е толкова важно да получи одобрението ни, да бъде добра, да постъпва правилно, да чуе така желаното "браво". Бравото не закъснява и този път.

- Браво! - казва жената. - Ти си вече много голяма!

Дъщеря ми грейва цялата. На люлките иска да я залюлея много силно, като ракета!

 - Не те ли е страх?
 - Не. Аз съм много смела.

Навикът да лъжем относно чувствата си остава дори като пораснем. Трудно се преодолява. Не обичаме да признаваме дори пред себе си, че нещо ни прави нещастни. А всъщност за това се изисква истинска смелост.

Sunday

Загуби



Неделя е и както всяка неделя някой се обажда и предлага да отидем на плаж. Отказвам и даже не си правя труда да измислям някаква приемлива причина. По-скоро бих отишъл на работа, от колкото на плаж. Плажът е изтощителен и скучен. А така ми харесваше някога...

Животът губи част от красотата си с всеки изминал ден.

Monday

Истинската любов е като магия

Съществува само във въображението ни.

Истинската любов има силата да промени света. Но не го прави. Нали? След толкова години продължаваме да живеем в същия скапан свят.

Истинската любов има силата да преодолее всяко препятствие. Но не го прави. Вместо това умира безславно, оставя ни с кухи сърца и кухи умове. А ние с готовност измисляме какви ли не причудливи, нелогични и абсурдни оправдания за истинската любов. Само и само да съхраним вярата си в нея.

После разправяме как истинската любов ни е извисила, но пропускаме да кажем, че без нея изобщо нямаше да сме пропаднали.

Както и да е...

Thursday

Ако мъртвите се върнат

Животът е такъв, че понякога онези, които обичаш, те изоставят. И единственият начин да продължиш с живота си е да ги изхвърлиш от него. Все едно са мъртви.

Но какво, ако мъртвите се върнат?

Ако някой мъртъв за теб, заличен от душата ти и ти заличен от неговата, се върне?
Някой останал в онази част от спомените, които си спомняш съвсям рядко, по изключение, без да искаш... И после никога не си признаваш, че си се върнал към тях.
Какво ако някой такъв позвъни на вратата ти и каже "Здравей, мина доста време..."
Ще му кажеш ли нещо?
На такъв, дето отдавна си изхвърлил на боклука вещите му, забравени у вас, а после и боклука си изхвърлил.
Задраскал си в тевтерчето си името пред номера му, тъй плътно, че не си личи. И ако някой го погледне, вместо име ще види твоите емоции върху него.
Какво ще му кажеш?
Той се е променил - видял е какво има отвъд живота: там където никога не си бил и никога няма да бъдеш; а ако си, ще си без него там, където той е бил без теб.
Ти си се променил - видял си какво има в живота: живял си докато той е бил мъртъв; узнал си какво е да убиваш и да бъдеш убиван без вече да чувстваш болка: вече не, след онова първо убийство - неговото убийство, своето убийство.
За какво ще си говорите?
И двамата знаете неща, които другият не знае, и които можете да споделите, но ще искате ли? Ще го слушаш ли, когато разказва какво е преживял докато е бил мъртъв?
Ще можеш ли да го гледаш в очите както си можел да го гледаш преди? За какво ти е да го правиш, когато вече нищо не търсиш, не очакваш да видиш нищо в тях - в очите на мъртвец. Ще му позволиш ли той да надникне в твоите? Както преди?
Ще те интересуват ли снимките, които си е направил, щом сам си изхвърлил старите му снимки. По-точно - старите ти снимки на които е и той, и те прегръща...
Ще можеш ли да го прегърнеш, него, мъртвецът... Няма ли да се чувстваш сякаш прегръщаш самата смърт и да си спомниш как някога самата смърт теб прегръщаше, задушаваше те, изсмукваше живота ти и под заплаха да умреш те накара да убиеш, да убиеш него, да убиеш себе си!
Ще го поканиш ли да влезе? Ще пуснеш ли отново вътре, в живота ти, смърт?
Ще му кажеш ли, че е мъртъв?
Защо не, той е вече мъртъв - няма да те заболи.

Или?

Няма ли в теб да изригнат спомените за всеки път когато си си спомнял и не си си признавал? Спомени за живот? Няма ли да чуеш в неочаквания звън на звънеца живот? Няма ли да видиш в отречените очи живот? Няма ли докосването да те накара да си спомниш живот, да почувстваш Живот!!! В мъртвия! В теб!
И да пожелаеш да възродиш! Да усетиш вътре в себе си прошка за едно убийство, и да я дадеш на него, на мъртия, защото от него си я получил и защото той има нужда от нея!
Няма ли да забравиш онова, което всеки ден си си повтарял и да позволиш да те настигне това, от което си бягал?
Няма ли да простиш...?

Не знам. Знам друго. Ще съжаляваш.

Tuesday

Поне сме живи

Не обичам този израз. Съдържа в себе си недвусмислен намек, че животът сам по себе си е нещо хубаво, достатъчна причина да се радваш.

Представи си, че си прострелян и последният ти спомен е как кръвта ти изтича. После се събуждаш и откриваш, че си в ковчег, заровен под земята. Каква е правилната реакция? Непреодолим ужас, че си заровен жив или радост, че все пак не си мъртъв?

В случая да си жив е по-лошият вариант, защото ти дава възможност да осъзнаеш смъртта си. А като се замислиш, всички сме точно в такава ситуация - заровени живи, очакващи неизбежния си край.

Животът не е нещо хубаво. Хубав го прави напразната надежда, че може би, по някакъв непредвидим, неочакван, чуден начин, все пак нещата ще се наредят.

Уви.

(Rosencrantz & Guildenstern Are Dead)

Saturday

Фантазия за щастие

Всички преследват едно и също - щастие. Но понеже представите им за щастие са различни, в крайна сметка всички преследват нещо различно.

Началото на това преследване вероятно съвпада с момента, в който започваш да искаш самостоятелност. Независимост от родители и семейство, свободатата сам да вземаш решения. Някъде по това време решаваш, че щастието ти е някъде другаде. И се спускаш да го преследваш.

Би трябвало тогава да се оформя и представата ти за щастие. Питаш се "Какво би ме направило щастлив?" и си даваш някакъв отговор. Той се определя от средата ти, от опита ти. За един щастието може да е в създаването на семейство. За друг може да липсата на отговорности. И така нататък.

Самият процес на преследване е като изграждането на театрален декор. Започваш да изграждаш част по част сцената, на която си представяш своето щастие. Декорът на един би включвал дом, любим човек, деца и куче. Друг би сложил каравана и околосветски пътешествия.

А сцената е малка и няма място за всичко. За да сложиш едно, трябва да се откажеш от друго.

С късмет декорът ти най-накрая е готов. Наредил си всичко точно като във фантазиите ти. Качваш се на сцената и се оглеждаш за щастието. Но него го няма. Само декор.


Monday

Децата на хората

Има всякакви хора. Най-често зад техните грубост, арогантност, подлост, наглост, злоба, завист стои една и съща причина. Глупостта. Неумението да разбереш, че действията ти са непродуктивни. Неумението да видиш, че с поведението си не решаваш проблемите, а ги задълбочаваш. Неумението да оцениш резултата от постъпките си. Неумението да мислиш. Глупостта.

Има всякакви хора. И повечето от тях имат или ще имат деца. Тъжно ми е за тези деца. Нямат никакъв шанс.

Friday

Саможертви

Имам работа и правя всичко по силите си, за да я свърша. Ако я свърша както трябва, след време ще мога да си почина. Не знам кога точно, просто след време. И не съм съвсем сигурен, по-скоро се надявам. Но до тогава имам работа, която ангажира мислите ми, отнема времето ми, отнема силите ми. Тревожа се, че се променям и когато денят за почивка настъпи, вече ще съм забравил как се правят всички приятни неща.Мечтите, фантазиите, писането, четенето може вече да са загубили смисъла си. Тревожа се, но няма какво да направя.

Лесно е да пренебрегваш материалното, когато си материално осигурен. Лесно е да избягаш от ежедневието, когато има кой да те замести. За да могат едни да бъдат "над нещата", други трябва да се жертват.

Но в крайна сметка, нали затова са родителите.

Wednesday

Повод за радост

Намерих 10 лева на улицата докато вървях към работа и първата ми мисъл беше колко жалко, че някой си е загубил парите.

Осъзнаването на тъжната истина, че твоето щастие е благодарение на чуждото нещастие те лишава от много от радостите в живота.

Thursday

Небе


Печал, която нивга не заспа

"Мрътвея -
ти каза истината: рано в студ
сърцето ми замръзна; мисъл тъмна
 коса на смърт размахва... Беше ден,
свалих аз маската му и пред мен
въздъхна нощ, и вече се не съмна...
Смъртта - не виждам друго в белия кивот
на твоите скрижали тайни, о живот!"

Като куче

Изненадах се да чуя нещо подобно от мъж като него. Честолюбив, горд, понякога дори надменен. "Ако ми позволи, бих спял на черджето пред вратата й - като куче! Само да съм близо до нея."

Такива думи ме карат да поставям любовта под съмнение. Трябва ли да се превъзнася нещо, което може така да ни унизява?

Friday

Изобилие

Предполагам, че традицията празничната трапеза да е отрупана с храна е останала от времето, когато семействата са били многочленни. Малко е безсмислено да напишеш 12 късмета за баницата, щом на масата ще седнете само двама... Но въпреки това го правим.

Ходихме и при баба ми, разбира се. Като видя, че се каня да оставя парче тиквеник нахапано в чинията си тя каза:

 - А, не! Храната няма да се оставя! Знаеш ли колко хора гладуват по света?

Хрумна ми да заснема видео-клип с телефона си как масата е отрупана с храна, която изяждаме въпреки опасността да се пръснем, а после да го пратя на "гладуващите по света" с послание: "Не се тревожете! Изядохме си всичко!"

Сигурен съм, че щяха да го оценят.